|
 |
Тема: Богообразност на човешката личност
|
|
|
|
|
|
Цена:
297.60 лева
Каталожен номер: 006753
| Вид: |
дипломна работа |
| Обем: |
62 страници |
| Формат: |
*.doc (MS Word) |
|
Задай въпрос за тази тема |
|
Ако разработката не се покрива с вашите условия, може да ви се разработи нова тема по ваши изисквания. За целта подайте заявка или направете запитване.
|
|
|
Съдържание / Резюме
|
|
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Сътворяването на човека
1.1. Библейски текстове
1.2. Понятие за Бога
1.3. Човекът като част от творението и като син Божий
1.4. Образ и подобие
2. Божият образ в Адам
3. Божият образ след грехопадението
4. Божият образ в Иисус Христос
5. Божият образ според ученията на св.отци.
6. Тайната на човешката личност
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Резюме:
Темата за образа Божий е като център, около който се развиват основно антропологията и христологията, както и космологията. Тя стои в пряка връзка и със сотирологията и с еклисиологията, а от друга страна има здрава връзка и с догмата за Св.Троица.
В светоотеческата литература понятието образ Божий постепенно се развива и разширява спектъра на съдържанието си. В определени моменти от това разкриване образът Божий се отнасял към отделни части или свойства на човешката природа - свободна воля, ум, потребност от самоопределение, отношението между душа и тяло, разума, към целия човек или към човешката личност.
За св. Максим Изповедник цялото световно битие е съсредоточено във Въплъщението. То е ключът към разбирането смисъла на битието, смисъла на човека и човешкия живот. В Него се разкрива, доколкото това е достъпно за нас, тайната на човека – кой е, как е и защо е. Иисус Христос събира всичко, “за да бъде Бог всичко у всички” (Iкор.15:28).
Стремежът на човека да се доближи до Бога и да участва в Неговия живот намира най-пълен израз в аскетичния живот и мистичния опит на светите отци на Църквата. Тяхното учение и личен опит свидетелстват за висотата на човешкото достойнство, което в Св.Библия накратко е изразено като образ Божий и подобие Божие. “В исихазма се извършва цялостен синтез на предшестващия опит на Църквата, който се корени в Божието Откровение”. Тук в съзерцанието човек става непосредствен участник в синтеза на битието. Освобождава се от природните закони, от времето и пространството и участва в благодатния живот реално. “Там е възможно за се извършат промени в действителността, т.е. на нея може да й се влияе. Свидетелство за това са различните чудеса от живота на светиите”
И всичко това се извършва чрез молитва. Молитвата е връзката с духовния свят. В Иисусовата молитва, “чрез Името на Господа, чрез Когото е свързан земния и небесния свят, се получава преобразяването и обожествяването на човека ”. Защото “под небето няма друго име, на човек дадено, чрез което да се спасим” (Деян.4:12), а в Рим.10:13 ап.Павел пише: “Всякой, който призове името Господне ще се спаси”. Вътрешната молитва, когато умът слиза в сърцето и там е целият човек, е израз на синтеза на човешкото естество. Човек става цял, осъществен по подобие на своя Създател – Единица.
Според християнската антропология личността е онтолотична категория. Тя е и в основата на личния контакт, разговара в молитва между човека и Бога. Според Св.Писание от друга страна онова, което ни отличава от останалото творение и ни дава възможност за общуване с Бога е вложеният образ Божий. Така личността се оказва свързана с образа Божий и е негова проява по пътя от образ към подобие. Дадения образ Божий, а с това и личността, се реализират в пълнота, едва когато станат подобие Божие. А това означава живот в Бога, богоосиновление, обожение и това е най-голямата Богочовешка тайна.
Темата за образ Божий и личността е изключително актуална днес защото това са онтологични категории. Ако човек ги загуби или ги прехвърли в областта на етиката и морала той загубва основата на своето съществуване, защото Богоподобието не е във високата нравственост според закона (IКор.13гл. ) или в човешката мъдрост (IРим.10:3; Кол.2:18), а живот в Бога.
В земния си живот Господ Иисус Христос, във всички притчи, беседи и проповеди, е поставил човека в центъра. “Навсякъде Той търси не бедния или богатия, простия или привилегирования, роба или свободния, а човека”. Всеки възглед за света има в себе си своя антропология. Почти винаги човекът е в центъра на дадения възглед, защото знае макар и дълбоко в себе си, че “всичко си покорил под нозете му” (Пс.8:7).
Основните характеристики на съвременната цивилизация и култура, която е от “западен” тип, са рационализъм, индивидуализъм и утилитализъм. Рационализмът отъждествява човешката същност с разума и приема за съществуващо само онова, което може да се обясни чрез точна логическа методика. Индивидуализмът приема, че човекът си е самодостатъчен и няма нужда от общуване. Така той загубва връзката си с бога и другите, личността му умира и се ражда индивида. Утилитаризмът издига в култ ползата. При него Църквата става част от обществото в полза на морала и нацията.
От мирогледа, т.е. постановката спрямо света, зависи и начинът на съществуване на човека.
В центъра е човекът, но над него стои Бог. Това е системата на теохуманизма или “източния” мироглед. На запад от Просвещението насам доминира антропохуманизма, в чиито център отново е човекът,но изживяващ се като бог.
Просвещението принизява човешкия живот към биологичния живот и търси утвърждаването му по пътя на утилитаризма. Тук се реализира самоопределението, т.е. човекът взема живота си в свои ръце и сам определя своите нужди и желания. Дори духовният живот на човека се включва в този модел – да върви по пътя на Христос, но със свои собствени сили. Така започва и до днес доминира западноевропейската цивилизация. Цивилизацията означава общ начин на живот. Тя убива или изтиква културата. Културата прави контакт с личността, продуктът на цивилизацията с потребителя, а той е анонимен. Т.е. когато интересът и ползата излязат на преден план, личността отстъпва. Така човекът “престава да бъде не само висша ценност, но каквато и да било ценност. Той не е в състояние да задържи себе си, да защити своята ценност, да намери вътрешна точка на опора, затова се залавя за разните видове колективи като за спасително въже. Изгубил своята ценност човекът се разкъсва на парчета”
В този обърнат свят, в който човекът няма накъде да се издига, той започва да се подчинява на своята по-низка природа. В Св.Писание е казано: “ония, които живеят по плът за плътско мислят….. Плътското мъдруване е смърт.”. (Рим.8:5-6). Приемането на самодостатъчността от човека е унижение и води към вътрешна пасивност. Самоутвърждаването на човека води към неговото самоунищожение и това е наследството на хуманизма . Съвременният свят е света на глобализацията, на постмодернизма. Човекът вече не се задоволява с това да си бъде господар, той иска да властва и над природата, да я моделира по свое желание. В Рим.9:2 ап. Павел пише: “Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога?” . Актуално за съвременния човек звучи и стих трети от десета глава на същото послание – “Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те не се покориха на Божията правда.”
Съвременната държава се мъчи и в много случаи успява да превърне хистиянството в идеология, а Църквата в институция. В такова общество християнската етика се превръща в пиета. Но истинската нравственост не е мярка за човешкото поведение, а е израз на човешката свобода и е в пряка връзка с въпроса за човешкото спасение и смисъла на човешкия живот.
След всичко казано дотук се вижда, че темата за Божия образ, за личността на човека е изключително актуална. “Понятието за личността е исторически свързано с християнската философия и богословие, защото само теоцентричния “дискурс” разкрива божествено обоснованата автентичност на личността”. Човекът е не само индивид със своите природни характеристики, но и личност. Личността не се свежда до конкретната природа. Подобно на своя Създател човекът е не само същност, но и ипостас. Човешката ипостас е тази, която макар и не-безначална е безкрайна- “И това е обещанието, което Сам ни обеща – вечният живот” (IИн.2:25). Това означава човек да реализира назначението си. Да развие дадения му от Бога образ Божий в подобие Божие, т.е. да осъществи личността си и да заживее в Бога. За да се стигне дотам трябва да се изкачи стълбицата с добродетели – вяра, знание, въздържание, благочестие, братолюбие и любов. (II Петр.1:5-8). Според ап. Павел три са основните стъпала – вярата, надеждата и любовта, но по-голяма от тях е любовта (IКор.13:13). Защото Бог е любов(I Ин.4:8).
|
|
|
|
|
|
