Увод

Първа глава. Същност на семейната терапия

1. Възникване на семейната терапия.
2. Същност на семейната терапия.
3. Основни положения на системния подход.
4. Семейна диагноза.
5. Реконструкция на семейните отношения

Втора глава. Форми и видове на семейната терапия

1. Обща семейна терапия.
1.1. Символична експериментална психотерапия.
1.2. Междупоколенческа семейна терапия.
1.3. Парадокс.

2. Стратегически и структурни подходи.
2.1. Психотерапия „какво, ако би...”.
2.2. Психотерапия на решение на проблемите.
2.3. Системна семейна терапия.
2.4. Краткосрочна психотерапия.
2.5. Краткосрочна психотерапия, центрирана на решения.
2.6. Стратегическа и системна семейна терапия.
2.7. Краткосрочна системна терапия.
2.8. Структурна семейна терапия.

3. Терапия на съпружески двойки.
3.1. Еволюционен подход.

4. Семейно консултиране. Същност.

Трета глава. Подходи в семейната терапия, насочени към проблеми и техники.

1. Системна терапия на клиенти с пост травматични стресови нарушения.
2. Психотерапия на новите решения.
3. Диалектически подход.
4. Психотерапия на семейната криза.

Заключение.

Библиография.


Над сто години са изминали, откакто „лекуването чрез говорене” на Фройд драматично е променило формата на нашия свят. Миналият век е станал свидетел на развитието на многобройни модификации на психоанализата на Фройд заедно със стотици нови теории и клинични модели – и поне още толкова книги, които описват тези теории и модели. За съжаление учебниците по теории в психотерапията посвещават само малка част от всяка глава на прегледа на изследователските резултати и практическите приложения. Затова практическите насоки не се извличат нито лесно, нито директно от теоретичните обзори.

През последните две десетилетия обаче все по голямо изследователско внимание се отделя на превеждането на теоретичните различия на отчетливи психотерапевтични практики. Резултатът е разработването на психотерапевтични наръчници, които осигуряват насоки за практиката и ръководят терапевта в подбора на съответстващи на теорията процедури, които целят да въведат подобрение в живота на клиента. Тези наръчници изпълняват поставената задача чрез налагането на ясни цели, методи на приложение и стандарти, чрез които човек може да определи и да сравнява нивото на познания и умения на

Теоретичното изследването, което представям цели проследяване развитието на семейната терапия днес - нейните форми и видове от гледна точка на психотерапевтичните изследвания и психотерапевтичната практика.

Семейната терапия започва съществуването си като прагматичен опит за ефективно и ефикасно справяне с индивидуалните и семейните трудности. Тя може да се разглежда като опит да се модифицират взаимоотношенията в контекста на семейната система. Според нея симптомното поведение и проблемите са резултат от погрешни взаимодействия, а не от особеност на даден член на семейството. Семейната терапия е междуличностна, а не интрапсихична. Тя произхожда от модел, разглеждащ взаимодействията като процес на системата, в която всеки изпълнява дадена роля или функция.

Тази теоретична рамка води до такава теоретична концепция за семейния процес, в която всеки член на семейството изпълнява определена роля при поддържането на системата. „Идентифицираният пациент” може да се смята за „проблем”, но причината е в самата дисфункционална семейна система. Ролята на терапевта е да промени системата чрез подходящи интервенции. Възникналите различни школи се различават по техниката си, но са съгласни по отношение на основния принцип: че проблемът е в системата, а не в някой отделен човек.

Най-често срещаните и използвани форми на семейна терапия могат да се отделят условно така: обща семейна терапия, стратегически и структурни подходи, терапия на съпружески двойки, семейно консултиране и терапия посветена на различните подходи в семейната терапия – проблемно ориентиран и ориентиран на техники. Теоретичната разработка включва запознаване с най-новите световно известни изследователски и терапевтични теории през последните пет години.

В първа глава на базата на изследваните публикации се представя по-обстойно на същността и възникването на семейната терапия. Семейството като система, която е функционално цяло, изградено от отделни елементи, взаимосвързани и подредени в определен ред. Основно положение на системния подход е разглеждането на индивида като елемент от семейната система, която е целенасочена, развива се и расте, комуникира и се стреми към относителна стабилност. Отделя се внимание на диагностичната и терапевтична част при провеждане на семейната терапия.

Втората глава е разделена на четири части. Първата осигурява кратко описание на общата семейна терапия с трите вида: символична експериментална психотерапия при която терапевта приема ролята на родител за да принуди клиента към регресия; междупоколенческата насочена към контролиране, оправяне и преживяване на стари семейни конфликти; и парадоксът който е предизвикване на спонтанно, неконтролируемо желание за промяна на поведението на клиента. Втората част е посветена на стратегическите и структурни подходи. Стратегическите подходи към промяна на семейството са изградени въз основа на инициирането на планираното действие от терапевта за да помогне на семейната единица да реши проблема, с който до сега не е имала успех. Един от уникалните приноси към семейната ориентация е признаването на структурираните (повтарящи се и предвидими) поведенчески последователности в семейството, които допринасят за поддържането на симптоматичните поведения. Минухин и неговите последователи идентифицират и описват подходящото и зд
равословно взаимоотношение между членовете на семейството, конкретизирайки силата на границите между хората и степента на сплотеност в подгрупите на семейството. Третата част ни запознава с изкуството за създаване на метафорическа вътрешна среда, облекчаваща и развиваща отношенията на съпружеската двойка. Семейното консултиране е четвъртата част и се разглежда като форма на семейната терапия.

В трета глава се описват някои от най-интересните подходи от поведенческите и техниките, използвани в контекста на теорията за семейните системи. Разглежда: Терапия подпомагаща възстановяване след пост травматичен стрес; Психотерапия на новите решения обединяваща в себе си два подхода – системен и индивидуален, и предлагаща три етапен модел (системен, промяна на решенията и реинтеграция) на работа с клиенти; Диалектическа (еклектична) терапия обединяваща всичко най-добро, което има в науката и изкуството на психотерапията; Психотерапия на семейната криза съсредоточена на болката предизвикана от стреса, реакцията в критична ситуация, определянето на проблемите, обсъждане на съпротивлението за промяна, тренировки за влизане и излизане от криза с цел усвояване на ново поведение и нов възглед за нещата.

Днес хората, израстващи и прекарващи зрелия си живот в урбанизираните технологични общества, са подложени на хронични или непрекъснато появяващи се стресове, генерализирани от урбанизирания технологичен модел на живот. „Психотерапията ... вече не е авангардна мода на елита. Вместо това тя е станала същностен компонент на нашата икономика на услугите, стока от която се нуждае голяма част от населението, за да се справя с проблемите на съвременния живот.” (Hunt, 1987)

Ако се опитаме да дефинираме психотерапевтичните дейности (използвайки общата формула на Парсънс) –без значение каква е тяхната форма като усилия, които се правят, за да се ръководят и контролират „фундаменталните процеси на реорганизация”, необходими, за да възстановят (и усъвършенстват) е способността на човека да участва в нормалните социални взаимоотношения. Тъй като тази способност има едновременно вътреличностни и междуличностни аспекти, терапевтичните мерки могат да се фокусират предимно върху проблемите в едната, в другата или и в двете области.

От съществено значение е и, че това, което се разглежда като нормално, зависи от очакванията, които имат хората за своето участие в значими взаимоотношения. Това на свой ред зависи отчасти от очакванията на другите за тях. Така онова което изглежда поносимо ниво на девиантност в една социална среда и за някои хора, в друга среда или от други хора може да се преживява като достатъчно дистресиращо, че да изисква някаква форма на специална терапевтична намеса. Напълно възможно е и всъщност не е рядкост, хора които не са тежко анормални или девиантни, да търсят психотерапия. Например лица в ситуации, които изискват необикновена междуличностна чувствителност и умения, вероятно ще открият, че развитието на техните способности на обичайното ниво не успява да задоволи потребностите им.

Индивидуализацията и изменчивостта на човешкия характер, житейските обстоятелства и социокултурната среда, които са толкова типични за съвремието ни днес, създават разнообразие от легитимни психотерапевтични предизвикателства. Духът на експериментиране, иновации и прогрес, който пропива модерната култура гарантира, че разнообразието от психотерапевтични системи ще продължи да се развива в отговор на тези предизвикателства. Тъй като при тези условия е почти невероятно някога да се появи една-единствена конкретна психотерапия, обслужваща всички разстройства, всички пациенти и всички терапевти, това от което се нуждаем, е сравнителна рамка която насърчава сравнителното изследване на психотерапиите от гледна точка на техните общи характеристики.

Това изследване би предизвикало интерес и полза за лица, семейства, възпитатели, студенти, социални работници и начинаещи терапевти, които се опитват да прилагат тези принципи на практика, които желаят да опреснят паметта си за някаква алтернативна на тяхната гледна точка.