І.ГЛАВА. УВОД
ІІ.ГЛАВА. ВЪЗНИКВАНЕ, СИМВОЛНО ЗНАЧЕНИЕ И ПЪРВОНАЧАЛНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗИТЕ НА ГРАДА, ПУСТИНЯТА И ПЛАНИНАТА
ІІІ.ГЛАВА. ОБРАЗИТЕ НА ГРАДА, ПУСТИНЯТА И ПЛАНИНАТА В СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА
ІV.ГЛАВА. ОБРАЗИТЕ НА ГРАДА, ПУСТИНЯТА И ПЛАНИНАТА В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ ВЪЗРАЖДАНЕТО ДО СРЕДАТА НА ХХ ВЕК В ПОДБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ПОДБРАНИ АВТОРИ
1. Георги Раковски. “Горски пътник”
2. Любен Каравелов. “Стара планина”, Пролет дойде и пиленце”
3. Христо Ботев. “Хайдути”, “До моето първо либе”, “Хаджи Димитър”
4. Иван Вазов. “При Рилския манастир”, “Пейзаж”, “Една българка”
5. Димчо Дебелянов. “Пловдив”, “Спи градът”, “Миг”, “Гора”
6. Христо Смирненски. “Цветарка”, “Жълтата гостенка”, “Улична жена”, “Зимни вечери”
7. Елин Пелин. “Андрешко”, “Гераците”
8. Йордан Йовков. “Старопланински легенди”
V. ГЛАВА. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
БИБЛИОГРАФИЯ
Резюме:
Истинско щастие бе за мен възможността преди известно време да се запозная с литературно-философския труд на Мирча Елиаде “Образи и символи”. Досега с тази книга допълни и обогати възприемането ми на термините образ и символ. Съзнах, че те са част от духовния живот, че могат да бъдат прикривани, осакатявани, принизявани, но никога изкоренени напълно. Те не са безотговорни творения на психиката, а задоволяват една потребност и изпълняват определена функция да разголват най-скритите качества на съществото. От тук следва, че изучаването им ни позволява да опознаем по-добре човешкото възприятие.
В последствие, обзета от желание да напиша дипломна работа по интересна за мен тематика, аз бях приятно изненадана и най-вече удовлетворена от предложените от моите преподаватели-литератори теми. Между тях открих проблама, който бих искала да разгледам и което направих в настоящата дипломна работа.
Поставих си за цел да “събудя” безценното съкровище на образите на града, пустинята и планината, да ги изследвам в тяхната неповторима чистота и да разбера посланието им. Това са образи, които не само литературата, а и човешкото съзнание възпроиавеждат многократно, правят отново актуални и повтарят безкрайно.
Съзнавах, че работата, която ми предстои ще обхване развитието на гореспоменатите образи в обширен период от време – от тяхното възникване до смисъла на символиката им в произведения на автори от средата на XX век. Ето защо реших, че текстът ще бъде по-ползотворен и отчетлив, ако не се впускам в задълбочени изследвания и анализи. И още в самото начало на моята работа си поставих ясната цел да разгледам накратко, но не повърхностно образите на града, пустинята и планината и техните стойности при прехода им през различни литературни епохи.
Голямата продължителност на времето, през което разглеждам образите наложи от само себе си обособяването на трите основни дяла на дипломната ми работа. Първият разглежда възникването, символното значение и първоначалното развитие на образите на града, пустинята ипланината. Във втория основен дял те са проследени в средновековната българска литература, а в третия – в текстове от Възраждането до средата на XX век. Освен това дипломната работа включва увод и заключение (обособени като отделни глави), приложение и библиография.
Във II глава градът е представен кето умалена проекция на космическите структури, символ на материалното. Неговите антиподи – пустинята и планината – са символи на сакралното. Планината е образ, чиято символика е тясно свързана с тази на пустинята. Те са маста на Божието проявление и човешкото уединение.
В III глава конкретните образи са разгледани в житийната литература. За по-отчетливото им представяне проследени в текстове като “Житие на Св. Иван Рилски”, “Житие на Петка (Параскева)” от Евтимий Търновски и “Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак. В тях образът на града присъства като символ на духовното усъвършенстване на един народ, а също така и на физическата и морална поквара. Той е и символ на майката с двойствения си аспект на закрила и граница. Като пълна противоположност на образа на града е този на пустинята. Той е символ на духовното пречистване и нравствено извисяване чрез сближение с Бога. През тази епоха образът на планината е еквивалентен на този на пустинята.
В следващата IV глава образите са разгледани в българската възрожденска литература в патоса на бушуващите по това време национално-освободителни борби. По-конкретно планината е изобразена чрез Балкана. Той е представен в произведения на Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и Иван Вазов като сакрално пространство, символ на защитата на българската свобода. Образът на града е основен символ в творбите на Димчо Дебелянов, Христо Смирненски и Елин Пелин като свят на бездуховността, отчаянието, безизходицата и нравствената деградация.Прегледът завършва с творчеството на Йордан Йовков, където Балканът е представен като национален, исторически и художествен символ, който постепенно отстъпва място на образа на равнинното пространство, обитавано от социума.
